Погледът ти е буря.
а в дланите си нося ветрове.
Аз съм вдовицата на съмнението.
Ще те пратя далеч
от прегръдката си..
ако мога, защото
студеният дъх на ветровете
в ръцете ми
често мени посоката си.

Отпивам от нощта,
но мракът е стипчив,
парализира устните ми,
които търсят твоите.
Дай ми близост,
защото съм пияна от мълчание,
покварих се от тишината
 на летните вечери.
Но всъщност
по-добре помълчи и ти,
дори сега когато си тук.
неговоренето е пътуване към това да се усещаме.
Пиша писма до птиците.
Наум.
Но никога не използвам
мастило и
перо,
защото съм птица,по подразбиране.
В душата ми е есен
и се моля тази година
югът да е друг.
На юг е тихо.
Ти си дестинация,
но повече, пътуване.

Отдавна съм отвикнала да слагам
подпалки в огъня-надежда, че се връщаш.
Научих се подплашена да бягам
от погледа, когато го извръщаш.

Отдавна съм отвикнала да ме сънуват
очите на прогнилото страдание,
което е опитвало да ме купува
с присъдата на разни обещания.

Отдавна съм отвикнала на моя праг
такива като тебе да се спират.
Удавници на грешния ми бряг
не знаеш само колко са умирали.

Аз съм майка на спомени,
но моите рожби са самотни и отхвърлени,
те са социопати,
аз ги превърнах в такива,
не можах да им дам нужното,
твърде млада заченах с болката,
или може би тя ме роди.

Не искаш само спомени,
но само това остави,
не съм клетница, но не ме карай
да нося присъдата на вината ти.
Нямаш право на това, не търси подслон
в запустелите ми зеници,
когато нямаше смелостта
да докоснеш капките на солените дъждове в тях.
Не се учудвам от това,
ти си страхливец,
а пороите и бурите
карат дори смелите да тичат.
Твоят спомен идва при мен,
но това е грешна дестинация,
сбъркан адрес.
Tой е като теб.Mалък и беззащитен,
объркан.
Излъганият ти свят
заспива в прегръдката ми,
несъзиращ отчуждението,
докато аз ти посвещавам стихосбирката,
която отдавна пиша за теб.
Това е нашата последна среща.
и не изпитвам неудобство
като послеслов да напиша,
че вината е единствено
твоя.