Разливай ме.
Аз съм чаша, препълнена с разхищение,
догоре, и повече.
Прахосвам душата си.
По навик.
И ти грабиш от нея,
препълваш шепите си, защото
си алчен.
Аз съм затворник,
моя присъда е времето, дето си спомня за птиците.
Но аз не плача, при все, че
югът свърши отдавна.
Само викам сред спомени,
дето грабиш от моите безпомощни длани,
наивно протегнати
за капка любов.

Боледувам.От спомени,
а те уж все бягат от мен.
Но аз танцувам насън и ги докосвам
неумолимо искаща, трепереща,
защото наяве
 изпадам в абстиненция,
когато те се преструват на безразлични,
но това е тайна,
и аз не плача,
и не съм обидена,
те така са програмирани,
аз така им наредих,
подвластни са ми,
или се лъжа,
защото се страхувам да призная,
че съм в техен плен,
защото всъщност си забраних да ги забравя.
Болката ми е порок,
всяка нощ преспивам с нея
и не изпитвам срам от похотта си.
Слаба съм и покварена,
но е късно да я прокудя,
защото прекалено съм свикнала с нея.
Но имаме уговорка.
Денем вече не ме боли,
нямам право на този лукс,
обещах си да съм студена.
И само нощем тайно си спомням
насън.

Сенки препускат
и впиват пръсти в очите ми,
вадят ги и ослепявам.
Или просто е нощ.
Аз съм денонощие,
но никога - ден
 и никога - вечер,
а просто - наивница.
Убивам време в очакване да дойде моментът,
в който просто ще го губя.
Обичам да губя,
така съм спокойна в недоволството си,
защото не съм лицемерна.
Страх ме е да чуя
присъдата на лъжите,които
изрекох пред огледалото,
когато сезони умираха във ръцете ми-
изпуснах ги, разтреперена и
изплашена от отражението
в стъклото.
И после птиците отлетяха на юг,
без да ги видя.
Не искам да заспивам , защото
пак ще пропусна полета им
и този път няма да си простя.
Събирам смелост да се намеря и
този път да не се изплъзвам
от ръцете си.
Пак.

Гоня безумното време,
изчерпано,
кратко,
застинало
в мен.
То бяга, но ме застига,
защото е
хитро,
измамно,
отминало.
Часовник отмерва живота ми,
въртя се в циферблат
и умирам,
за да се родя
в твоя измислен  ден от безвремие,
неспособна да те обикна,
защото съм пленник на времето,
докато вярвам в него,
преследвайки илюзията,
че се лъжа.
Заблуда на времето -
това е животът ни,
отпечатан по страници от надежда
че се търсим
и че се искаме,
често по навик.
Но сега
дай ми ръката си,
защото ми липсва
топлината й
и бездумният студ в синьото
на очите ти.
Остани,
докато имаме време,
ако можеш и после,
макар че след това ще ни няма,
а всъщност, може би
ще ни има
повече от сега.

Непревъзмогнати лунни тръпки
се прокрадват по стъпките на нощта,
тихо умират незабелязани,
молещи,
искащи
да докоснат ръцете ми,
те не достигат до мен.
Аз не смогвам на ударите на сърцето си,
самоубивам се и се раждам
във всяко стенание
на любов и превратност,
изнасилвайки спомена
болен
от солта във очите ми.
Машинално се отбивам до вчера.
По пътя се срещам
и се мразя.
Пренаписвам се, но съм същата.
Наивността ме разяжда, за да
доведа болката до оргазъм.
Рисувам се,
гола и търсеща спомен за дъжд,
за да намеря думите,
останали по устните ти,
които не успях да чуя,
и неканена се завръщам към себе си.
Завъртам се по стрелките на часовника,
но за да намеря отговорите,
трябва да обърна посоката.
Пак съм тук в началото на "кръга",
но то не се превръща в край,
защото съм слаба.

танцувам..

Танцувам стъпките на уморената.
Но погледът ти недокосващ е сълзите ми.
Къде е тази безсърдечната, студената,
която трябваше да стана след лъжите ти?

Танцувам стъпките на малката беднячка,
на тая, дето взе ù всичко и ограби,
на малката, наивната глупачка,
която даже доброволно ти го даде.

Танцувам стъпките на тая, дето не обикна,
чиито молещи очи те търсеха.
С тази, дето не можа да свикнеш
и твоите ръце да тръгнат бързаха.

Танцувам стъпките на спрял часовник.
Стрелките ми сега са атрофирали.
Прогнили са от времето отровно,
в което истините вечно са умирали.

Танцувам стъпките на тая, дето тръгна си.
Танцувам и разплаквам се по навик.
Краката ми от толкова танцуване
са целите, покрили се във рани.

Аз съм архитект. Очакването е моят най-голям проект. Строя най-красивата сграда. И точно когато и последният детайл е завършен, точно когато седя отдолу, гледайки я с възхищение - готова и така величествена, точно тогава нейната току-що родила се злощастна съдба я връхлита земетресение и тя се срутва из основи.
Да, очакванията са високи сгради, сгради, простиращи се до небесата, неустойчиви сгради, а действителността – постоянно рязко разместване на земните плочи, рушащо и най-красивите сред тях.
Но аз съм болка. Храня се с разочарования. Не руши ли някой сградите във въображението ми, ще умра. От щастие. Да умреш от щастие?! Що за глупак трябва да си? Да умреш, да, ок, разбирам. Но от щастие... Болна съм от остра нетърпимост към него. Случи ли се някой път да няма трусове, да няма кой да събори сградата ми, се поболявам. Саморазрушителна съм. Защото аз съм земетресението. И аз съм сградата.

Докосва лицето ми. Прокарва пръсти по тялото ми. Минава през главата ми, спуска се по раменете и стига до петите ми. Всъщност,  влиза през сърцето ми и после се разлива в мен с кръвта, която то изпомпва.
Щастие. Влива се в кожата ми, попива в порите ми,  в гънките от студенина, полепнала по лицето ми от кратките часове, убита отдавна, любов. Влива се. С цялата си мощ. Аз съм устие. Не, аз съм делта. Извира отвсякъде и водите му се разливат в душата ми.Топли. Стопяват ледените остатъци от разочарованията, блъскащи се безочливо в разпокъсаното ми, като стара дрипа, сърце. И ставам чиста и изпълнена. Нова. В този миг съм пълноводна река. В мен пътуват стотици плавателни съдове, превозващи красота. Тя е стоножка. Полазва ме цялата и се разхожда по мен. Преди се страхувах от нея. От тръпките, които ме побиваха при допира й. Но днес я целувам. Усмихвам й се.
Преглъщаш ме. На големи глътки. Моля се да не се задавиш, за да те има, когато отпивам от теб. Попиваш ме. Притискаш дългите си, нишести пипала в тялото ми, които полепват по него като намазани с лепило. Не искам да се отскубват.
Полазвам те. Сега аз съм стоножка.

Аз съм мръсна стена, която се нуждае от пребоядисване. Ти си мече, което се потапя в бялата чиста боя - моята мечта. Ръцете на майстора, обаче, така треперят, че той не успява да я разнесе добре по повърхността ми и аз се превръщам в зле боядисана, още мръсна стена. Сънувам четки и миризма на латекс. В съня си съм изпълнена с очакване. То ме прави щастлива. Но щастието е краткотрайна емоция, а очакването най-големият ми враг. То е пъклено създание, което ме изпива на един дъх. И после нищо не остава от мен.
Днес те чаках, но не дойде. Надеждата е болест, а аз имам слаба имунна система. Но утре ще е различно. Ти си витамин. Ще глътна голяма доза от теб и ще се оправя. Нали? Разочарованията лекуват и най-болните. Най ме е яд, че е за кратко. Не изграждат имунитет. Дори имат обратен ефект, правят те по-слаб.
Хванал ли си я веднъж, надеждата пак ще ти се лепне.

Аз съм мръсна стена, която се нуждае от пребоядисване. Ти си мече, което се потапя в бялата чиста боя - моята мечта. Ръцете на майстора, обаче, така треперят, че той не успява да я разнесе добре по повърхността ми и аз се превръщам в зле боядисана, още мръсна стена. Сънувам четки и миризма на латекс. В съня си съм изпълнена с очакване. То ме прави щастлива. Но щастието е краткотрайна емоция, а очакването най-големият ми враг. То е пъклено създание, което ме изпива на един дъх. И после нищо не остава от мен.
Днес те чаках, но не дойде. Надеждата е болест, а аз имам слаба имунна система. Но утре ще е различно. Ти си витамин. Ще глътна голяма доза от теб и ще се оправя. Нали? Разочарованията лекуват и най-болните. Най ме е яд, че е за кратко. Не изграждат имунитет. Дори имат обратен ефект, правят те по-слаб.
Хванал ли си я веднъж, надеждата пак ще ти се лепне.

богомолката

Три през нощта. Светът е заспал и сънува своята пустинна немота. Единствено снежинките, измъчени, танцуват, сякаш последния си танц, в своите красиви, бели рокли. Улиците са празни и тихи. Само от време на време някой закъснял автомобил закрещява глух, триейки гумите си в мокрия от снега асфалт. Безмилостно жесток, студът е впил острите си нокти в пустотата на града и съблича, издрана, кожата му.

Три през нощта. На няколко етажа над заледената от омразата на януари улица, две голи, горещи тела се докосват. За пръв път. Прелъстяват се. Силуетите им преминават през сляпата тъмнина и се рисуват в болните ù зеници. Движенията им в гъстия мрак, паднал като мъгла в стаята, се очертават съвсем леко по набраздените ù, мръсни стени и запрепускват по тях като безброен ескадрон.

- Защо ми вярваш? Нима имаш причина? Знаеш ли, аз съм като богомолките?... - прошепва тя, усмихвайки се и затръшва вратата, готова за поотложената среща с нощта отвън. Снежинките веднага привлечени от възможността за смяна на дансинга, се втурват към косата ù и се заплитат в нея, но тя се оказва затвор, в който те умират, разтопени. Върви през белите пътища и с всяка стъпка краката ù скърцат в уюта на преспите. Хапливият студ боядисва кожата на лицето ù в червено, и полазвайки цялото ù тяло, сякаш спира кръвта във вените му, която го стопля. Но някъде под многото пластове дрехи и студенината, полепнала по тях и плътта ù, сърцето ù бие с ускорен пулс.
Той още стои на прозореца и се усмихва. Закъснял прилив от аромата на кожата ù облива тялото му като жадуван, топъл майски дъжд и се разлива в съзнанието му.

Случайна среща в задимено заведение, завършила със секс. Секс за една нощ. Кой би предположил? Нито сексът бе еднократен, нито срещата - случайна. А може би съдбата е просто низ от случайности.

Бяха се влюбили. Бяха се влюбили силно, истински, бурно, незастиващо. Но времето е враг на хората. То е илюзия за свобода. Времето е ветровит есенен ден. Привидно в спокойствието си,  минава бавно,  дори протяжно,  но когато някой порив разлюлее клоните на дърветата, пожълтелите му дни се отскубват от тях и календарно обречени се заряват из въздуха като есенни, тъжни листа.

Беше минала почти година, откакто бяха заедно. И още бяха безкрайно влюбени.
Беше късно вечерта, когато телефонът иззвъня някак зловещ. Мария вдигна слушалката и изслуша човека от другата страна. Когато затвори, беше станала бяла като платно. По бузите ù се заспускаха едри, тихи сълзи. Тя стана, треперейки, и промълви:
- Никога не разбрах защо ми повярва. Аз съм като богомолките.
Tова бяха последните нейни думи, които Стефан чу. Мария замина още същата вечер. Обадил ù се беше лекарят, при когото се беше изследвала миналата седмица. Беше болна от СПИН. Не можеше да каже на Стефан. Нямаше сили. Нямаше право.

Когато тя си отиде Стефан се поболя. Никога преди не беше обичал така. Той спря да ходи на работа, спря да излиза от вкъщи. Дните и нощите му се сляха, всичко изгуби смисъла си. Минаха месеци. Вече беше пролет. Но жадуваният, топъл майски дъжд не идваше. Не идваше да го спаси.

Любовта е прелетна птица. Появява се и си тръгва, когато си пожелае. Търси убежище с пристигането на своята есен, а когато се стопли достатъчно в нас, си отива. Или просто ние си тръгваме, дали ù цялата си топлина, без да оставим нищо за себе си.
Една нощ Стефан реши да се самоубие. Преди да дръпне спусъка на пистолета, който държеше в ръцете си, неговият остър хлад нахлу в пръстите му, спусна се по китките му и обгърна цялото му тяло, носейки последния спомен за студенината на онзи януари. Онзи януари, когато срещна Мария.
И без това не му оставаше много. Той не разбра. Нямаше време да помисли. Женската богомолка изяжда партньора си след половия акт.

крилцата на пеперудата

Пеперудите са крехки създания. Когато човек се опита да улови някоя и да я задържи  в дланите си, може да се случи така, че прашецът от крилцата ù да се изрони и тя никога повече да не полети. Едно мимолетно докосване понякога е сигурна гибел.

Тя беше на 10. Случи ù се най-ужасното нещо, което може да се случи на едно десетгодишно дете. Тя остана сама. Майка ù, която беше единствената, която се грижеше за нея, нямаше никакви пари. А каквото имаше, го изпиваше. Влачеше невръстното си дете по кръчмите, където се наливаше и забравяше за него.
Една нощ тя остави Наталия за пореден път пред тежката, прашна порта на стария градски театър, за да си купи водка. А после просто не се върна. Тогава дойде той. Спасителят на Наталия.
Тя носеше раздърпана синя рокличка, сякаш хвърлена, недостойна като дрипа върху крехкото ù още тяло. По бледото ù, невинно личице се бяха изписали тонове тъга. Но в нея имаше пламъче очакване. Рядко, когато се усмихваше и дупката от падналите ù млечни зъби зейваше под горната ù устна, тя засияваше като мъничка принцеса. Косата ù някак несъразмерно дълга на ниския ù ръст, се спускаше по раменете ù като красиви, черни нишки плътна, нощна тъмнина. Очите ù, контрастиращи на вечерния хлад, бяха спокоен, топъл, безоблачен ден, къпещ се в безконечното синьо небе.
Николай открехна голямата порта и застина отпред, учуден от неочакваната среща, когато мъничките ръце на Наталия се вкопчиха, уплашени, в дългия му черен шлифер, и сълзите, капещи от невинните ù детски очи, се затъркаляха по плата му, звънящи като ситен, летен дъжд по ламаринен покрив. Той се наведе и вдигна малкото момиченце, притискайки го силно до себе си, за да може то да се успокои. В този момент нещо сякаш преобърна света му. Беше виждал прекалено много болка в чуждите очи, а и в своите. Сякаш между него и това крехко създание имаше някакъв странен магнит, който го накара да изпита силна привързаност и любов. Когато Наталия спря да плаче, тя му разказа своята история. От този момент нататък той се превърна в бащата, който тя никога не бе имала.

Николай работеше в стария театър. Той беше единственото, което успя да обикне след тръгването на Мария, неговата голяма любов. Тя си отиде без никакви обяснения. Той никога не разбра какво се е случило с нея. Не спираше да си повтаря последните ù думи: "Любовта е като живота за самоубиеца. Влюбиш ли се, обречен си. Обричаш и другия." И беше права.

Наталия израсна в театъра. Обичаше да сяда точно пред сцената и да наблюдава играта на актьорите. Причудливите им действия, начина, по който говореха. И разбира се - Николай. Нейното малко спасение. Обичаше го до болка. Той - също. Беше ù дал всичко, което можеше да ù даде.

Наталия завърши училище. Тази вечер имаше бал. Сега тя беше порасналата, мъничка принцеса, стояща някога пред вратите на театъра. Лицето ù беше сякаш нарисувано. Сега, когато топлите ù устни за малко се простяваха една с друга, за да открият красивата ù усмивка, навън сякаш закрещяваха звънливо милиони сияйни слънца. Тялото ù беше изваяно и по нежните му лъкатушещи пътища прилепваше коприната на красива червена рокля. Черната ù коса, тихата хладна нощ, беше вързана на хлабав кок. А кристалните ù очи се бяха превърнали в плен за този, който се осмелеше да погледне в тях. Тази нощ Николай го направи. Тази нощ той я пожела. Поиска тялото ù. Алчно впи пръсти в него, за да го изрисува, да го превърне в театрална сцена. И после се събуди.
Беше се влюбил, без да разбере. В главата му нахлуха милиони мисли и въпроси, които приличаха на нападението на рояк ужасно досадни мухи, които го измъчваха. Питаше се възможно ли е и тя да изпитва същото. Ако беше така, никога нямаше да я пусне. Не, дори да не беше така, пак нямаше. Тя беше негова. В този момент вътрешните му терзания бяха прекъснати от ниския ù, треперещ глас.
- Николай?!
- Здравей, моя пораснала принцесо.
- Трябва да ти кажа нещо.
- И аз... Обичам те, Наталия.
- И аз те обичам, Николай. И исках да ти кажа, че съм ти благодарна за всичко, което направи за мен, но трябва да тръгвам вече.
Той сякаш не чу последните ù думи, и доближавайки се, преплете страстно устни в нейните. Сякаш беше чакал точно този миг толкова безумно дълго. Така, както малките деца с нетърпение броят дните до рождения си ден. А Наталия седеше вцепенена и неразбираща. За нея той беше най-прекрасният баща на света. А той, втренчил поглед в куфарите в ръцете ù, изведнъж закрещя и заплака. Всичко, което някога беше обичал, си тръгваше.
- Обичам те, Наталия, зарида той, ти не можеш да си идеш. Няма да го позволя. За нищо на света.
Тя мълчеше, а това го плашеше още повече. Беше започнал да стиска ръцете ù, и когато тя се опита да ги откопчи от хватката на неговите, той я удари с всичка сила. В този момент бе изгубил разсъдъка си. Тя се молеше и плачеше, той повтаряше единственото, което знаеше тогава, че я обича, и я притискаше силно до себе си.

Пеперудите са крехки създания. Когато човек се опита да улови някоя и да я задържи в дланите си, може да се случи така, че прашецът от крилцата ù да се изрони и тя никога повече да не полети. Понякога едно мимолетно докосване е сигурна гибел.

Когато Наталия най-сетне успя да се отскубне от него, тя затича, плачеща към изхода. Точно в този момент по улицата минаваше камион. Тя не го видя, нито шофьорът успя да реагира. Николай изтича отвън, чувайки силния трясък и видя как Наталия лежи на мокрия, от снощния дъжд, асфалт.

Николай разбра. Любовта е като живота за самоубиеца. Влюбиш ли се, обречен си. Обричаш и другия.

Обичах те утре. Запомни ме вчера. Защото съм мимолетна. Изпарявам се. Аз съм водката в чашата си. Изпивам се бързо. На един дъх. И се забравям. Но помня теб. Ти си чашата. Разливам се между стените ти. Заразявам ги със спомена за аромата си. Усмихвам се вчера. Красиво цвете бях. Не плача днес, макар да увехнах. Откъсна ме и ми обеща да се грижиш за мен. Отдавна знаех, че всичко ще свърши така. Още преди да ме забележиш и да се влюбиш в цветовете ми. Преди да закопнееш за прашеца по тичинките ми. Знаех. Знаех, че ще дойдеш и ще ме изтръгнеш от корените ми, за да ме сложиш в своята ваза. Но сипа много малко вода. Не я смени. Тя се замърси. Зеленяса. Но аз знаех. Дори да беше сипал повече, пак щях да увехна. Цветята във вази са много мимолетни мечти.

Похитено от пластове грим - щитове, лицето ми е забравило лика си. Отломките на някогашно обичане, изгнили в слепотата на заблудата в очите ми, са пресъхнали тъжни сълзи. Дочаках мира, но той се оказа по-мъчителен от войната. Мисля си, човешката същност, болна в своята вродена самотност, е като държава, неспособна на автаркия. По дяволите, как ми липсва тази наша война. Тогава поне те имаше. Да ме бяха убили куршумите ти, ако знаех, че толкова бързо ще си тръгнеш. Не вярвах, че ти липсва смелост. Знаеш ли, всъщност не вярвах, че си толкова смел. Себенедостатъчността е често срещан недъг. А аз направо съм патологичен случай. Не свиквам.

Сънувам често. Теб.

Плача.

За нашата малка война.

Убегна ми смисълът. Този, несъществуващият, изнасиленият, отвратеният. Този, дето уж ни събираше. Направо избяга от мен. Като подплашена кошута. Аз съм ловец на емоции. Или поне ми се иска да бъда. Понякога ме обзема тягостното чувство, че всичко, което искам да задържа, умира като лед в топлината на ръцете ми и се стопява, изнизва се незабелязано като голотата на нощта. Всъщност нея никога не съм искала да я обличам в дрехи. Нито съм помнела своите, когато тънките ù, изящни пръсти са ги сваляли от разочарованието, полепнало като мед по кожата на тялото ми. Не съм студувала. Стигал ми е топлият ù дъх. Тя не ме е изоставяла. Винаги е имала време за мен. Даже когато не ме е чукала. Е, вярно, не ми звъни, не ме търси. Но се връща всяка вечер и ме намира. Чакаща. Привикнали сме една с друга. Дори съм убедена, че се обичаме. Знаеш ли, и ти ще се върнеш. Но не сега. А тогава сигурно няма да има смисъл.

Cтъкло. Порцеланова кукла. Нетраен парфюм. Долнопробен, използван кондом. Само ако знаеше колко съм слаба. Само ако знаеше, щеше да избягаш от мен, преди да мога да разбера кога и да се разпръсна на хиляди парчета като отломките на стара, неустойчива сграда след силно земетресение. Колко ли щеше да се уплашиш, само ако усетеше в далечината едва доловимия аромат на слабостта ми. Ако можеше да видиш как треперя като живак в термометър при най-крехкия, невинен порив на студения вятър. Като бутилка, в чиито стени отекват безочливо крясъците ти и се пръсват, уморени от невъзможността да издържат на силния резонанс. Аз съм като изсъхналата миналогодишна шума, която съска под краката ти като отровна змия, но всъщност се моли, крещи безпомощно, рони се. Само ако знаеше колко съм слаба. Но все още достатъчно силна, за да те обикна. Ако един ден това обаче се случи, сигурно ще се разпилея и ще изчезна като океански отлив. А ти просто ще избягаш.

условности.

Изпих тялото си. На екс. Като текила. И после повърнах. Прекалено много ми загорча. Направо се пречупих от условности. Прелъстена от примамливостта им душата ми се прегърби, сякаш има недъг. Прекалено тежки са обещанията, които нямаш навика да изпълняваш. Като тонове ненужна смет. Задушават ме. Зависят от целия измислен, глупав свят. Не и от теб. Направо ми причернява от тая нелепост. Всички ние сме красиви книги-шедьоври на шизофренични писатели, чиито безбройни хаотични редове "редактираме" с условности. Преписах се. И се отвратих.  Ти си гъст,  бял,  лепкав,  отровен цигарен дим. Не пуша, но в гърлото ми се е загнездил натрапчив никотинов спомен. Затлачил се е в жилите ми, в органите, в епидермиса и със своята непоносима жестокост ги разяжда бавно - милиметър по милиметър. Направо ме обезобрази. Ти си моята условност.

фасада

Декемврийски изтръпващ нощен студ. Бледото улично осветление със своята прекомерна низост навява тихо пронизващ спомен за някогашно докосване. Заедно сме, а се изроних от самота.
Аз съм остаряла, ронеща се мазилка на скучна сива сграда. В нея живеят много хора в добре подредени, уютни помещения. Но никой не се грижи за фасадата ù.
Има толкова пластове и стени между мен и хората вътре, че дори не чувам гласовете им. И те моя. Никога не ме поглеждат, когато вечер се прибират. Не ме пазят. Не се замислят, че аз правя това за тях. Аз съм просто старата, ронеща се мазилка по външните стени на сградата, в която живеят. Изтощена съм от толкова вятър и дъжд. От студа, втренчил се в уморените ми плещи. Липсва ми преди. Някога не бях просто ронеща се мазилка. Бях сградата и хората в нея. Те ме обичаха и пазеха. С времето обаче разни псевдо архитекти идваха в мен и изграждаха още и още стени помежду ни. Накрая просто се изгубихме. Аз останах само фасада. Съвсем изтънях от самота. Почнах да се роня.

Миризмата на студен, декемврийски, зимен въздух полазва кожата ми сякаш с дълги, нишести, отровни пипала на насекомо. Впива се безмилостно остро и безочливо в нея и я попарва с вледеняващата си целувка. Горещият ми дъх мигновено се превръща в бяла плътна пара, която се вглежда в мен и ме изпива. Държа ръката ти и я притискам до моята малка детска длан, но тя се изплъзва рязко, объркана. Омръзна ми от неразбрани желания. От недоизживяни спомени. Омръзна ми да бъда празна кутия, в която хората се заключват, криейки се от себе си. Тънките ми картонени стени се разрушиха от болката, вкиснаха се от студените ти топящи се снежни ръце. Аз не мога да върна твоето преди. И не мога да обещая наше после. Може би, обаче, днес се търсим. Безпътно се срещаме. И този път не искам да си тръгвам. Уморен си от моноспектакъла. Помня. Признавам, само защото и аз, иначе нямаше да си направя труда. Всъщност не ми пука, искам просто да останеш. За дълго. Макар да ми е трудно да си позволя да те обичам. А за теб - невъзможно.

зад кулисите

Бледа луната уморено заспива над мен. Колко въздишки умират недокоснати. Помня те. Но съм забравила себе си. Тази постановка взе да ми омръзва. Скучна ми е и безинтересна. А сама я режисирах. Някога толкова ми харесваше, че се изгубих в сценария ù. В една лъжа - изкривено, счупено огледало... Знам, че си гледал спектакъла ми. Често от сцената тайно те наблюдавам. Седиш някъде там в тълпата, в публиката, и гледаш в мен. Слушаш разказите на театъра за усмивките ми, но не знаеш, че когато падат завесите, плача. Не помня защо. Може би отново е време да призная пред себе си своята себенедостатъчност. Изчерпана съм. Празна, прозираща тъкан. Опротивяла съм си. Преструвам се. На жестока, на забравила. Но всеки ден, тайно, зад кулисите си спомням колко много те обичах.

Любовта е една надпревара. Безсрочна борба за надмощие. Една безконечна последователност от низости. Заучени машинални действия, повтарящи се всеки път отначало. Безскрупулна игра без правила, в която просто трябва да победиш. Печели онзи, който пръв разбие сърцето на другия. Опциите за изход са ограничени. И това е единствената.
Понякога ме е яд на себе си. Дори изпитвам гняв. Заради цялото си разбито сърце. Заради безкрайната си наивност, която дори бих се осмелила да нарека суета. Да, дотолкова съм привикнала с това да ти вярвам, че ако случайно някой ден се усъмня в теб, сигурно ще се почувствам като разглезено, суетно момиченце, изгубило най-хубавата си рокля.
Но от всичко най-много ме е яд, че за теб никога не съм означавала нищо повече от няколко тласъка. Навътре. И после навън. Абсурдно е, но винаги съм го знаела. А още по-големият парадокс е, че никога не спрях да ти вярвам. Вярвах ти, безспирно ти вярвах. Вярвах ти единствено защото ти беше пръв. Защото ти победи.

Нахално идваш в спомен неостанал.

Мълчиш в нелепо тихата ми вечер.

Задавям се с поредната цигара.

Дотегнал си ми, мразя те и пречиш.

Безобразно се скиташ във нелепост.

Досадно си безличен, отвращаваш ме.

Омръзнал си ми, скучен си, далечен

с твойто закъсняло прелъстяване.

Изтрих те. Махай се. Върви си.

Залъгвам се. Пред себе си отричам.

Преструвам се, и жалка съм, и смешна,

забравяйки това, че те обичам.

сънувах.

Сънувах, че няма време. Че няма преди, нито после. Няма декор, няма и театър. Аз съм цвят, погледнат през призмата на душата ти. Сънувах, че ме искаш такава - сляпа, няма и глуха, каквато ме направи болката. И същевременно - с толкова силно обострени сетива. Сънувах, че с теб сме звуци, загнездени в съзнанието на света, ако той има такова. Ако има свят. Каквото и да е той.
Невъобразимо силно желание. Електричество. Глухотата на друго измерение. С теб сме едно. Душите ни не са съблечени, но се докосват. Прелъстяват се. Като телата ни. Разливат се една в друга и се превръщат в горещ дъх.
Събудих се... Всъщност, не съм сънувала.

тази нощ ме обичаше

Тази нощ сънувах. Сънувах, че светът се е обърнал. Беше студено, дъждовно, изгубено... Беше есен. Беше лъжа. Тънките струни на моето отмаляло обичане се бяха разкъсали, изпепелени в недогорелите си пламъци от жажда. И се изсънуваха мрачни и изоставени. Мократа, хладна, неприкрито тъжна, есенно истинска вечер беше стоварила бремето си върху мен. И аз не знаех как да се справя. Не знаех как да го понеса. Очите ми безпристрастно, за първи път, те търсеха. И за първи път така отчайващо, жестоко и ясно се отзаряваха в твоите. Но бяха студени, безразлични, ненамерени. Очите ми бяха празни, ненаписани многоточия. Бяха тихи, уморени, изнасилени от отчаяние, въпроси с неполучени отговори. Очите ми тази нощ бяха други. Сънувах, че светът се е обърнал. Тази нощ стоеше на вратата ми и ме гледаше. Искаше пак да хванеш ръката ми. Тази нощ ме обичаше.

късно

Късно е. Сигурно е есен. Непростимо жестоко късно е. Толкова късно, че часовникът е забравил колко е часът. Късно е за нас. Забравено безсънно студено късно. А аз още те чакам.
Защото съм малко, глупаво, наивно дете. Аз съм на пет и мама ми е купила бонбони. Много шарени, вкусни бонбони. Почти ги изядох. Даже май прекалих. Останаха само два - най-вкусните, но мама ми ги взе, защото са вредни.
Ти дойде и обърна света ми. Нарисува ми го наново и ми го подари. А после направи като мама, когато бях на пет - взе ми го и си тръгна.
Сега светът ми е тъжен, рязък, остро пронизващ порив на студен вятър. Светът ми е звукът от движението на частиците въздух, предизвикан от разминаването на коли по улицата. Светът ми е мирис на незабравена топла целувка, загнездена тихо в съзнанието ми. Сега светът ми е нелогичен, празен, измислен, несъществуващ. В неналичност е. И е късно. А аз още те чакам да ми го върнеш.

Хиляда празноти изсипаха се в мен,
нелепи неповярвани надежди.
Престорени, във погледа студен
полепнаха сълзите ми горещи.

Хиляда спомени се вкопчиха в съня ми
и го разкъсаха на хиляди парчета.
Безсрочно се изписаха в стиха ми
и се превърнаха във обич неотнета.

Хиляда истини заспиваха проклети
в отровната прегръдка на лъжите ни.
Излъгах себе си, рисувайки портрета
на отмалялото от времето обичане.

празноти.

Колко празноти останаха в мен? Бездънно безлюдни улици. Истинно илюзиите, вкопчени в силуета ми, ме убиха. Ярки са щрихите на страха. Бледо рисуват моите очертания. Гледам към себе си, неспособна да ги видя. Но смелостта ми днес е така безпредметна. Нямаш нужда от нея, нито потребност от мен.
А те чаках. Дълго. Безпаметно дълго.
Знаеш ли, искам да ме няма... Не, искам да ме има толкова много пъти в живота ти, че накрая да ме поискаш. Да ме поискаш силно. Много силно. Само мен.

безсъние

И пак заспивам в безсънни очаквания. Заспивам в уморената сиво-облачна глуха септемврийска нощ. Заспивам в шума на малките дъждовни капки, които падат върху топлата земя и разстилайки се от сблъсъка, правят повърхността ù мокра. Заспивам в празното си легло, пияна от твоето безразличие. Заспивам в твоите студено-мраморни очи. Заспивам в неспособността си да проявя благоразумие и да си тръгна от мислите за теб, просто да си тръгна. Заспивам в застиналите пламъци на страстта на незабравените си желания. Заспивам, изпита в илюзията на плътта си. Заспивам, а сънят е така далечен. Няма сили душата ми и за това, така уморена от безсънни очаквания.

неканена

Не те обичам повече. Не ми е позволено. Наивна съм. А отдавна си забраних да се лъжа... Нашата любов е плод на последователни заучени машинации. Подбор на подходящите думи. Просто сляпо следване на необмислени краткотрайни желания. Далечни сме вече, но още държим ръцете си. В плен съм на тялото си. То е мрачен затвор и отчаяно блъскам решетките му. Искам да изляза и да открехна тихо вратата на стаята ти. Искам да остана дълго. Без срокове до сутринта. Усещам дъжд. Глухотата на вечерта ме направи няма. Сричам едносричните думи, полепнали по устните ти. Крадеш от моите. Ти си моята ненаписана книга. Не мога и себе си да прочета. Незряща съм, когато ме докосваш. Студено ме гледа прозорецът ти. Преследва ме в съня ми, неканен. За него аз съм неканена. Но ако можеше да разбере, никога не би ме пуснал да си ида. Само ако можеше да разбере колко крайно много те обичам, когато тихо заспиваш до мен...

???

Докосваш ме. Безплътно. В стрелкащите се атоми кислород, които жадно и безсънно поемам с всяко вдишване, се носи мирис на уморена любов. Уморена, залиняла, изчерпана любов. Взирам се сляпо в рязко набраздените стени. Таваните ми са въпроси. Чудя се, колко неискане трябва да срещне една любов, за да се умори толкова, че дори да няма сили да умре? Кога е по-страшно? Когато отпиваш от чашата, а вече отдавна не ти се пие и ти се гади от всяка горчива глътка, или когато чашата е просто празна и жаждата изпива теб?
Понякога те обичам. Силно. Безплътно. Неумиращо. Тогава ми се иска да се науча на безразличие.

влюбени?

Миг. По-кратък от времето, необходимо на човек да поеме въздух. Болезнено кратък и изстиващ. Колко дълго гори пламъкът? Толкова, че да те запали и унищожи, а после да загасне? Наивно е да вярвам, че утре ще си тук. Хората се спират за малко един при друг. Те винаги бързат. Спират се, само за да се изгорят, а после си отиват. Докосват стъблата си, но никога - корените. Понякога си задавам абсурдния въпрос дали просто не сме отчаяно влюбени. Не, не аз и ти... Аз в моята, ти - в твоята... самота.

различна.

Каква съм? Зелена или синя? Цвят ли съм? Размит, неясен, ярък, видим или странен, излизащ извън спектрите на възприятията? Сянка ли съм, или объркани думи в измислен ред? Тетрадка ли съм, или пък продукт на механична лудост? Аз ли се побърках, или петуниите ме сграбчиха с дългите си, красиви  пипала и ме задушиха в прегръдката си? Докосване ли съм, или дъх, попиващ по устните ти, изгрев, или смях в череши? Дали не съм наркотик, или замайване, или страх? Мирис ли съм на тишина? Или пронизващ  звук от кацане на самолет на самотно летище? Или съм самолет? Точка ли съм, или многоточие, въпрос или отговор? Бързам ли и  защо ръцете ми треперят и не мога да изписвам думите, такива ясни, каквито се появяват в съзнанието ми? Защо имам ръце или нямам? Вдъхновение ли съм,  или нахвърляни, нелепи мисли на лист? Или съм листа? Момент на лудост. Къде започвам и свършвам аз? Имам ли граници и какво са те? Отчаяние ли съм, или силна и кратка, нестихваща, но само за миг любов? Дали съм истинска, или съм плод на собственото си въображение? Или съм пътуване? Влак? Какви са въобще всичките тези думи? Какъв е вкусът ми? Горча ли ти, или те карам да се усмихваш? Мога ли да се изтрия, ако поискам? Или да бъда, каквато пожелая във всеки миг, различна?

дойдох.

Дойдох при теб, крадяща от дъха ти,
изпила сто текили от лъжи.
Изтрих се бързо с гумичка в съня ти,
но в кожата ти впих черти.

Дойдох при теб в самотната ти вечер
и изтъкана от нелепост се съблякох.
Престорих се, че вярвам, че не преча
на самотата ти и в мойта те отвлякох.

Дойдох при теб и те превърнах във часовник,
отмерващ глухотата на едно обичане.
Стрелките му се впиваха отровни
във моето изстиващо отричане.

Дойдох при теб, облечена в мълчание,
за да потърся смелост и да си отида,
но вместо това във ярки очертания
превърнах се във сляпа и невидима.

криеница.

Ти си... тънката нишка от паяжината от очаквания, която изплетох.
Ти си... неизживяната минута екстаз.
Ти си... тръпката, която полазва изострените ми сетива и се вкопчва в съзнанието ми.
Ти си... грешната противоотрова за моите уморени разочарования.
Ти си... чашата, от която отпивам, немислейки, и с която се задавям в собствената си жажда.
Играем. На криеница. Със завързани очи. Търся те и не те намирам. Затова после се скривам от себе си. Скривам се така, че никога да не се намеря. За да можеш ти да ме потърсиш.

безстрастност

Дишаш. Неравномерно, превъзбудено. Животинският ти поглед полепва по тялото ми и го изяжда, разкъсвайки бясно и безочливо всеки милиметър.
Не ме нараняваш. Свикнала съм. Понякога ми се иска да мога всеки път да бъда студена и безразлична.
Среща. За да пием по едно, колкото времето, необходимо за уж увлекателния ти разказ за привидно интересния ти и вълнуващ живот да не е изгубено. За да ме впeчатлиш и заинтригуваш, а после да разкопчаеш сутиена ми, да разкъсаш дрехите ми, да впиеш с жажда пръсти в плътта ми и да вкусиш от аромата ù. Да усетиш дишането ми във врата си, да настръхнеш и да се изпълниш. Уж отвътре, но всъщност отвън. И да ми го начукаш. Влизаш в мен, но никога не минаваш по запустелите улици на душата ми. Ти май въобще забрави, че имам душа? А твоята спомняш ли си я?
Сексът водел до любов. Глупости. Страстта е еднострастна емоция. И е извънредно жестока. Тя е престъпник. Сериен убиец на всички други усещания. Заради превъзходството си. Тя е егоцентрична и затова е безумно сама.
Страстта е като храната. Тя е вътре в теб и изпива всичките ти стомашни сокове.
Страстта е извратено пречупената ти представа за любов.
Но знаеш ли, любовта вътре в мен е безстрастна.

колко?

Голи, докосващи се тела. Дали някой не прокара електричество в тръпнещата кръв в лабиринта на вените ми?
Една? Две? Колко още секунди имам? На колко още имам право? Днес ми се мълчи. Ще ми правиш ли компания? Преди да те няма. Или преди аз да успея да събера  смелост да избягам от твоето тръгване. Иска ми се, но съм слаба, непревъзмогната. Сигурно себенедостатъчността ми е самонаказание. Или неизвървеният път към собственото ми неразбиране или страх. Аз съм в неналичност. Съществувам само в изпокъсаните, остатъчни мигове пресъхнала самота от може би временното ми съществуване. Омръзнало ми е от неискане. И те искам. Ужасно много. Незастиващо много.
Днес ми се мълчи. Ще ми правиш ли компания?

Съществувания

Малки неизживени съществувания се удрят в уморените пори на тялото ми. Онези съществувания, на които ти ми попречи да позволя да излязат извън мен, за да не би някой си случайно да си изгради погрешна представа. Знаеш ли, майната им на всички. Уморих се да поставям прегради пред поривите си, били те безразсъдни, лъжливи, отчаяни или жалки. И най-много неизживени. Понякога ме изгарят, изгарят ме цялата. Някой пали фитилите им, те се взривяват и се разпръскват на хиляди, лъжливо съществуващи, миниатюрни частици, които се блъскат безмилостно в стените на душата ми и ги разрушават безочливо.
Това, което е вътре в мен... можеш ли да го разбереш? Не. Безсмислено е. Знам, че дори не искаш. Или може би нямаш достатъчно смелост и кураж? Защото си глупак, или страхливец, или нямаш сили? Или пък е прекалено далечно за теб и ти се струва грозно и лишено от морал? Струва ти се грешно или може би дори изкуствено? Знаеш ли, страшно ме е яд. Не на теб, на мен. Липсва ми дързост. Аз съм една обикновена глупачка. Превърнала съм се в кино екран, на който ти гледаш отражението на залинелите си предразсъдъци.
А бях просто миг... и исках да се изживея.

Картонени кутийки

Затвори ме. В малка картонена кутийка. По-малка дори от тези, в които продават кибритени клечки. Затвори ме за секунда, а после ме пусна да си ида. Но аз не можах. Първо ме беше страх да изляза и дълго останах вътре. След време, когато вече бях събрала смелост да разкъсам стените й, почувствах, че не съм готова, защото вече прекалено много бях свикнала с нея. Никой не влизаше при мен, а аз никого и не очаквах. Понякога се задушавах, защото концентрацията на въздух беше по-малка от тази на самота. Липсваха ми много неща, но вече бях свикнала до безкрайност със собствената си компания. Често си задавах въпроса дали споменът ми не ме лъже и не ти, ами аз самата бях затворила себе си вътре.
Небе. Прашни Улици. Павилиончета. Вдишване. Поемам дълбоко атомите кислород, които се впускат вътре в мен и се усмихвам. Но е само за миг. Сега когато съм навън ми се струва абсурдно. Мълча и наблюдавам. Наоколо е пусто. Няма хора. Само малки картонени кутийки.

Влакове

Безплатно. Имам нова отрова. Силна, замайваща, вредна. И до болка красиво мастиленосиня. Изгубвам се в недописани изречения вътре в мен. Не си ми муза, но ми се иска, ако ми позволиш, да те докосна, само за малко. За толкова кратко, че да мога единствено да усетя как дъха ти и безразсъдството ми се сливат и ме карат да бъда щастлива. Защото, знаеш ли, стихията, огънят, те са краткотрайни.
Хората са като влаковете. През целия си живот пътуват по своите релси и много рядко, само понякога се разминават с друг влак или вървят успоредно до него. Но винаги единият задминава другия и се изгубва в далечината. Или просто посоката е различна. Влаковете са много самотни. И хората... Красиво е. Когато дори за секунда се докоснем.

Бягство.

Бягам. Всички бягаме. От света и най-много от себе си. Липсва ми решителност, но вече съм готова. Готова съм за най-глупавото, нелогично и безсмислено нещо в живота ми. Готова съм да избягам от моята истина и да те изтрия. Да те изтрия с гумичка от нарисуваните ми тъжни спомени, заседнали в жилавите прегради на сърцето ми. Готова съм да спра да искам от отровата ти, която се е загнездила във всяка частица от мен и ме убива непрестанно, но никога не ми е достатъчна. Път. Незаснет кадър в стените от липсата, с които преградих душата си. Какво изобщо да трия, когато нищо не е останало. И аз. Потъвам бледа в материя, нажежена от неразбрани желания. Празнота в пространството. Пространство в празнотата. Ще избягам, за да се науча пак да обичам. Въпроси. Отговори - вътре в мен и в нищото, но имам ли смелост?

Сигурно някога много си обичал

Остатъци. Прозрачни и черно-бели изтрити остатъци. Дълбокото синьо в очите ти ми навява тъга. Сигурно някога много си обичал. А тя те е предала и ограбила дотолкова, че и ти си се превърнал в един обикновен крадец. Взела ти е всичко, а ти си й го дал, навярно от наивност. Първо е било красиво. Тя е преобърнала целия ти свят. Докоснала те е само за секунда, навярно толкова трае едно докосване, а ти си се разпилял и си се превърнал в милиарди миниатюрни частици от атома тишина. Превърнал си се в екран, в стъкло, в самота, без да знаеш. Превърнал си се във въздух и си забравил да дишаш. И, точно когато красивото дотолкова е потънало вътре в теб, че е изтръгнало дъха ти, точно тогава, когато наистина си бил най-слаб и уязвим, тя те е излъгала и си е отишла. Когато си бил истински щастлив.

Пеперудите в корема... Страхувам се от тях. Чувството е прекалено силно, разтърсващо, лъжливо, ограбващо и болезнено. Преди да те срещна, мечтаех за теб и за пеперудите. Обаче разбрах, че след тях не идва нищо - освен болката. Първо всичко в теб се обръща и започва да пулсира толкова силно, че губиш контрол над себе си. Утихване за миг. И отново ток, пронизващ цялото ти тяло. Кратка пренаситена емоция. Слабост. И после започва да боли. Страх. Страх ме е, че пак  ще ме ограбиш, така както са те ограбвали и както ти ме ограби милион пъти... Не ти е стигнало, идваш да си вземеш от празнотата ми.

Да, сигурно някога много си обичал...