вечер не мога да заспивам от празнота
и взимам приспивателни,
за да забравя
белезите.
всеки километър
ми е рана по кожата,
цялата е на мехури
от жълтия пламък на липсата ти,който стопява
прозорците, през които залитам,
защото се превръщам в сунамбул,
за да те търся.
стъпалата ми кървят,
защото тичам боса
в тъмното и нося обувки в ръка,
понеже мисля, че крадат от бързината ми.
не сядам по тротоарите,
но понякога падам изнемощяла
и се будя далеч.
далеч от вкъщи- далеч от теб.
будя се от болката от удара
и от нямото ехо на тишината,
което отеква в празните улици.
тогава запушвам ушите си с длани
като дете, което се страхува от гръмотевици,
защото не искам да чувам нищо друго
освен гласа ти.
тъмнината поглъща зениците ми,
но тогава затварям очи,
защото не искам да виждам нищо друго
освен сините ириси.
вечер не мога да заспивам от празнота.