снощи съм ходила сама по улиците,
тичала съм по измокрения асфалт,
скитала съм се като сомнамбул,
             като непокварена блудница
   и хората са ме спирали да ме питат
не ме ли е страх от тъмното.
не знам дали съм отричала-
                                няма значение.
знам, че се страхувам от него,
защото съм го бутала по стълбите,
                             
болна от спомени и
                            от ненавист.
но снощи съм те търсила и съм ти носила
                                                             сол
да си поръсиш в раните-
някой те излъгал, че лекува.
а аз съм те търсила и
        съм ти носила сол,
                      за да подправя сълзите си,
понеже знам, че обичаш да
                                      пресоляваш.
Утре съм си обещала обаче, ако те търся
да не се крия от сенките.
утре съм си обещала да те търся без солта
                             в очите си.

анемични мисли.
     дефицити на пориви.
        дефицити на търсения,
макар нищо да не е намерено.
не  пренасищане -
 затъпен глад.
            отхвърлен глад.
                  неискан глад-
    не намален апетит-
убит апетит.
фригидна съм станала към живота.
задуших либидото си в
твърде много неслучили се
                                          оргазми.
                     анемична душа.

тази сутрин нямаше кого
                      да целуна
                      на излизане
и едвам съм отворила очи,
макар че не съм ги затваряла,
будувала съм цяла нощ
от страх, от страх да не се успя
от умората от това, че не съм
                           те докосвала.
тази сутрин съм се местила
от седалка на седалка по рейсовете
да не би да е останала
малко от твоята топлина ,
ако си сядал там някога.
тази сутрин съм вървяла
                        в мъглата и в студа
добре, че снощи преди да си тръгнеш
 не си изчистил паяжината,
която ти показах
и паякът ме е ухапал,
та цялата съм се превърнала в малка точица,
 в която се е свила душата ми,
а тялото ми - цялото зачервене
се е разстлало
                   подуто около нея,
защото те нямаше теб да пазиш
сега тая малка червена точица.
цял ден съм вървяла така-
малка червена точица
с петно около нея
и съм те сънувала
                       как ми липсваш.

изгнила ябълка-
това съм аз,
изгнила отвътре.
от ярост и от безумние.
червива ябълка.
аз съм червей отвътре-
изяждам сърцевината си
и я повръщам в себе си.
Когато умра погреби ме с часовник.
закови го здраво с пирони в китката ми,
за да не мога да го изтръгна  
                                           никога,
за да не мога да забравя
                                           никога
времето, в което съм се саморазрушавала,
времето, в което съм се изяждала
и съм преяждала
от погнуса
                   и отвращение,
времето, в което съм повръщала
                     стомашните сокове на душата си
и когато съм поглъщала емоции
съм ги плюела цели,
недокоснати,
защото не е имало как да ги усвоя,
как да ги разградя в себе си и да ги
                                                  усетя.
нека помня завинаги времето, в което
не съм се усещала,
защото съм била празна,
защото съм се захвърлила,
защото сама съм изхвърлила съдържанието си
на сметището,
в което сама се превърнах.
Нека помня завинаги времето,
                         което никога не ме е помнело.

вечер не мога да заспивам от празнота
и взимам приспивателни,
за да забравя
белезите.
всеки километър
ми е рана по кожата,
цялата е на мехури
от жълтия пламък на липсата ти,който стопява
прозорците, през които залитам,
защото се превръщам в сунамбул,
за да те търся.
стъпалата ми кървят,
защото тичам боса
в тъмното и нося обувки в ръка,
понеже мисля, че крадат от бързината ми.
не сядам по тротоарите,
но понякога падам изнемощяла
и се будя далеч.
далеч от вкъщи- далеч от теб.
будя се от болката от удара
и от нямото ехо на тишината,
което отеква в празните улици.
тогава запушвам ушите си с длани
като дете, което се страхува от гръмотевици,
защото не искам да чувам нищо друго
освен гласа ти.
тъмнината поглъща зениците ми,
но тогава затварям очи,
защото не искам да виждам нищо друго
освен сините ириси.
вечер не мога да заспивам от празнота.

листът е бял,
но мастилото още не е свършило.
знам.
но бяло е пред очите ми
и белотата тук не е невинност.
тя е покварата от бягството,
от бягството
на допира от пръстите ми.
или на пръстите ми
от допира.
сърцето ми е купичка с мастило,
но артериите ми са атрофирали
от глада на щастието, с който се заситих.
до пръстите ми не достига достатъчно от течността,
от мастилото,
достатъчно от конвулсиите,
които оцветяват листа.
костите на ръцете ми се счупиха от недокосване
и всяко помръдване ми е болка,
до вдъхновение.
но аз не движа пръстите си
и листът е бял.
все е бял.

Днес празнувам.Празнувам моето самосъжаление.Без повод.Просто така.Реших да му устроя пир.Пир на разрухата на тялото и изгниването на душата.Усмихвам се.Чувала съм, че по празници е прието хората да се усмихват, да са щастливи.Днес съм щастлива по етикет.Усмихвам се, а в гърлото ми е заседнала буца, до дробовете ми не достига въздух.Някой го изсмуква от връхчеца на устните ми още преди да го поема.Обзел ме е страх.Панически, отровен,  коварен, унищожаващ страх.Страх, който ме кара да плача.(Привично ми е по празници да ставам сантиментална.)Страхувам се, че може самосъжалението да реши да ме напусне, да ме остави сама.Не знам как ще се справя без него.Винаги съм го използвала като извинение за отсъствието си.За отсъствието си от самата мен.Все стоя отстрани и се гледам безучастна.Съжалявам се.Гледам отстрани как гордостта отстъпва място на сакатото примирение.И пак правя, каквото си знам.Съжалявам.Сигурно само това умея.Но вместо да ми е жал за примирението, аз съжалявам гордостта.Наистина е жалка гледка.Погребва се жива от слабост.От страх.И сигурно в гроба празнува, че вече няма кой да я търси.Днес и аз празнувам.Устройвам пир на моето самосъжаление.Непретенциозен, но все пак умело подготвен.Всички маси мълчат.Оставили са ме да се докажа.Всъщност всички маси са празни.Само аз и моето самосъжаление седим, втренчили погледи в другия.Седим и се усмихваме.Едни от куртоазия, други от благодарност.За него аз съм поредната.За мен то е единствено.Празнувам го, защото ме е страх, че ще си иде.