Събужда ме съня ми за забравен спомен,
от който често нощем съм се будила разплакана.
Във своята настойчивост изглежда болен,
твърдейки това, че прекалено дълго съм го чакала.

Събужда ме вината на едно обичане
и в костеливите си длани ме увива.
Не помня вече, че по стълбите съм тичала,
за да настигна истини, които ще презирам.

Събужда ме надбягването в циферблата,
което ми разказва, че отдавна си отидох.
Но Времето отново иска ми отплата,
затова че преди време тихо го отминах.

Събужда ме целувката на подранил октомври
и с свойте бледи ириси във мен се взира.
Стрелките на часовника са пипала отровни,
които ме полазват скорострелно и умират.

СИС.

Не, че е есен, но листата падат, жълти са.
Не, че си далеч, но те няма, макар да знам, че стоиш под прозореца ми.Сънувам.Разделят ни няколко етажа, а всъщност-хиляди километри.
Будна съм. Презирам циферблата на часовника.Стрелките, тичащи по него са откъснатите крака на времето.Осакатено е.Чакам самолет да те върне вкъщи, но знам,че после ще те вземе обратно.
Презирам крилете му.
Летище плаче пред мен.Убежище на хиляди раздели.Летище мълчи.Убежище на хиляди спомени за това, че ни няма.
Презирам механизма на ескалаторите, които те изкачват, докато спра да виждам как ми махаш за сбогом.Презирам жълтите листа, нападали на студения паваж пред входа ти, когато знам, че сутрин не излизаш от съшата врата и краката ти не шумолят при допира до изморените тела на есенните въздишки.Презирам запотените от цигарен дим прозорци на кафенетата, когато знам, че не чакаш за срещата ни вътре.Презирам днес, защото не е вчера.Сънувам утрото.Дъждовно.А после отварям очи и в локвите виждам сенките на птиците, които вече са отлетели на юг.Тихо е. Есента чака под прозореца ми.

Излизам от себе си.
Паважът ходи по мен.
Прави малки, отсечени крачки.
Бърза.
Трамваят ме чака.Хваща ме.
Но после се поврежда.
Седалките слизат.
Бързат.
Часовникът ме поглежда.
Подранява.
бързаМ.