Днес празнувам.Празнувам моето самосъжаление.Без повод.Просто така.Реших да му устроя пир.Пир на разрухата на тялото и изгниването на душата.Усмихвам се.Чувала съм, че по празници е прието хората да се усмихват, да са щастливи.Днес съм щастлива по етикет.Усмихвам се, а в гърлото ми е заседнала буца, до дробовете ми не достига въздух.Някой го изсмуква от връхчеца на устните ми още преди да го поема.Обзел ме е страх.Панически, отровен,  коварен, унищожаващ страх.Страх, който ме кара да плача.(Привично ми е по празници да ставам сантиментална.)Страхувам се, че може самосъжалението да реши да ме напусне, да ме остави сама.Не знам как ще се справя без него.Винаги съм го използвала като извинение за отсъствието си.За отсъствието си от самата мен.Все стоя отстрани и се гледам безучастна.Съжалявам се.Гледам отстрани как гордостта отстъпва място на сакатото примирение.И пак правя, каквото си знам.Съжалявам.Сигурно само това умея.Но вместо да ми е жал за примирението, аз съжалявам гордостта.Наистина е жалка гледка.Погребва се жива от слабост.От страх.И сигурно в гроба празнува, че вече няма кой да я търси.Днес и аз празнувам.Устройвам пир на моето самосъжаление.Непретенциозен, но все пак умело подготвен.Всички маси мълчат.Оставили са ме да се докажа.Всъщност всички маси са празни.Само аз и моето самосъжаление седим, втренчили погледи в другия.Седим и се усмихваме.Едни от куртоазия, други от благодарност.За него аз съм поредната.За мен то е единствено.Празнувам го, защото ме е страх, че ще си иде.