Спомени в разкаляни улици
се сподавят в пристъпа на нощта,
която донася септември.
Безименни автори пишат шедьоври,
а после си тръгват,
оставяйки страници на летище.
Горчи ми да пия за последно,
затова чакам застой.
Довършваш редовете ми и това
не е недоразумение,
нарочно поставям многоточия,
за да усетя допира ти
и макар да знам, че ръцете ти са блудници
се задавям
в щастие.

Погледът ти е буря.
а в дланите си нося ветрове.
Аз съм вдовицата на съмнението.
Ще те пратя далеч
от прегръдката си..
ако мога, защото
студеният дъх на ветровете
в ръцете ми
често мени посоката си.

Отпивам от нощта,
но мракът е стипчив,
парализира устните ми,
които търсят твоите.
Дай ми близост,
защото съм пияна от мълчание,
покварих се от тишината
 на летните вечери.
Но всъщност
по-добре помълчи и ти,
дори сега когато си тук.
неговоренето е пътуване към това да се усещаме.
Пиша писма до птиците.
Наум.
Но никога не използвам
мастило и
перо,
защото съм птица,по подразбиране.
В душата ми е есен
и се моля тази година
югът да е друг.
На юг е тихо.
Ти си дестинация,
но повече, пътуване.

Отдавна съм отвикнала да слагам
подпалки в огъня-надежда, че се връщаш.
Научих се подплашена да бягам
от погледа, когато го извръщаш.

Отдавна съм отвикнала да ме сънуват
очите на прогнилото страдание,
което е опитвало да ме купува
с присъдата на разни обещания.

Отдавна съм отвикнала на моя праг
такива като тебе да се спират.
Удавници на грешния ми бряг
не знаеш само колко са умирали.

Аз съм майка на спомени,
но моите рожби са самотни и отхвърлени,
те са социопати,
аз ги превърнах в такива,
не можах да им дам нужното,
твърде млада заченах с болката,
или може би тя ме роди.

Не искаш само спомени,
но само това остави,
не съм клетница, но не ме карай
да нося присъдата на вината ти.
Нямаш право на това, не търси подслон
в запустелите ми зеници,
когато нямаше смелостта
да докоснеш капките на солените дъждове в тях.
Не се учудвам от това,
ти си страхливец,
а пороите и бурите
карат дори смелите да тичат.
Твоят спомен идва при мен,
но това е грешна дестинация,
сбъркан адрес.
Tой е като теб.Mалък и беззащитен,
объркан.
Излъганият ти свят
заспива в прегръдката ми,
несъзиращ отчуждението,
докато аз ти посвещавам стихосбирката,
която отдавна пиша за теб.
Това е нашата последна среща.
и не изпитвам неудобство
като послеслов да напиша,
че вината е единствено
твоя.

Разливай ме.
Аз съм чаша, препълнена с разхищение,
догоре, и повече.
Прахосвам душата си.
По навик.
И ти грабиш от нея,
препълваш шепите си, защото
си алчен.
Аз съм затворник,
моя присъда е времето, дето си спомня за птиците.
Но аз не плача, при все, че
югът свърши отдавна.
Само викам сред спомени,
дето грабиш от моите безпомощни длани,
наивно протегнати
за капка любов.

Боледувам.От спомени,
а те уж все бягат от мен.
Но аз танцувам насън и ги докосвам
неумолимо искаща, трепереща,
защото наяве
 изпадам в абстиненция,
когато те се преструват на безразлични,
но това е тайна,
и аз не плача,
и не съм обидена,
те така са програмирани,
аз така им наредих,
подвластни са ми,
или се лъжа,
защото се страхувам да призная,
че съм в техен плен,
защото всъщност си забраних да ги забравя.
Болката ми е порок,
всяка нощ преспивам с нея
и не изпитвам срам от похотта си.
Слаба съм и покварена,
но е късно да я прокудя,
защото прекалено съм свикнала с нея.
Но имаме уговорка.
Денем вече не ме боли,
нямам право на този лукс,
обещах си да съм студена.
И само нощем тайно си спомням
насън.