Сенки препускат
и впиват пръсти в очите ми,
вадят ги и ослепявам.
Или просто е нощ.
Аз съм денонощие,
но никога - ден
 и никога - вечер,
а просто - наивница.
Убивам време в очакване да дойде моментът,
в който просто ще го губя.
Обичам да губя,
така съм спокойна в недоволството си,
защото не съм лицемерна.
Страх ме е да чуя
присъдата на лъжите,които
изрекох пред огледалото,
когато сезони умираха във ръцете ми-
изпуснах ги, разтреперена и
изплашена от отражението
в стъклото.
И после птиците отлетяха на юг,
без да ги видя.
Не искам да заспивам , защото
пак ще пропусна полета им
и този път няма да си простя.
Събирам смелост да се намеря и
този път да не се изплъзвам
от ръцете си.
Пак.